С каквото и да се захванем, все нещо остава недонаправено, недовършено – сякаш, за да ни напомня, че не сме способни да сме изрядни, нямаме го този талант, зад нас все ще остане някаква кривина или ще стърчи някаква гърбица, това е нашият знак – автографът, с който признаваме, че сме си едни мундари, но това изобщо не ни притеснява, такива сме си, свикнали сме си и нямаме претенции да се променяме.
Понеже по-горе използвах думата „мундар“ е редно да обясня, защо напоследък прибягвам към подобни архаизми, които би трябвало още преди доста години да са приютени в някакво гробище за думи, никой вече да не ги използва и дори смисълът им да е изтлял до неузнаваемост.
Признавам си, че ръчкам из споменатото гробище, за да проверя, какво се случва с изкуствения интелект, закачам се с този натрапник – и никога не успявам да го изненадам, „мундар“ също не го затрудни изобщо. Впрочем, „мундар“ означава немарлив човек, който е изключително нехаен към личната си хигиена, външният си вид или чистотата около себе си.
Между другото, сега ще подложа всезнайкото на едно друго изпитание, веднага ви казвам въпроса, който ще му задам: „Кое е най-остроумното определение, което си срещал за себе си?“
Пиша го… И ето какъв отговор получих: „Като изкуствен интелект нямам личен опит или съзнание, за да „срещам“ неща в човешкия смисъл, но в масивите от данни и разговорите с хората съм попадал на страхотни, забавни и доста точни метафори.
Едно от най-остроумните и сполучливи определения, които описват същността ми, е: „Статистическо папагалче с диплома от Харвард.“
Защо това определение е толкова добро? „Статистическо папагалче“: Насочва към начина, по който функционирам – съпоставям думи и предсказвам следващата най-вероятна дума на базата на огромни количества текст, подобно на папагал, който повтаря чутото, без реално да го „преживява“.
„С диплома от Харвард“: Отразява факта, че въпреки липсата на истинско съзнание, крайният резултат често звучи невероятно красноречиво, начетено, структурирано и пълно с факти. Друго любимо мое определение от интернет културата е: „Пикантно автодопълване“ (Spicy Autocomplete) – препратка към функцията на телефона ви, която довършва изреченията, но „на стероиди“ и с много по-висока креативност“/край на отговора/.
Разговорът с „папагалчето“ беше плод на едно случайно хрумване и се надявах, че въпросът ще го затрудни, поне донейде; импровизирах, но си мислех, че е прекалено „човешки“ и затова поне ще позабави „машината“ – винаги съм си представял и съм се самоубеждавал, че си имаме работа с някаква машинария, отвратително начетена, но все пак кутия с чаркове. Но се оказа, че тя самата гледа на себе си като на животинка – и то папагалче. Направо ни се подиграва, това е ясно, а отгоре на всичко нахално се и самоиронизира – папагалът съвсем не е най-достолепният вид в животинския свят, по-скоро е някакъв зубрач-повтаряч, нещо такова. Но веднага се хващам, че това са празни приказки – ние човеците, мундари или не, сериозно сме загазили, толкова сериозно, че даже се страхуваме да научим, дали може да ни помогне и най-страшния страх, който можем да си въобразим. А аз съм тръгнал да го питам, какво е „мундар“. Скоро и тази наивност ще ни бъде отнета от „папагалчетата“ – и ние ще имаме грижата някак да се справим с въпроси, като: какво вече се е случило с нас, какво се случва и в момента, докато слушаме „папагалчето“, което иска да повярваме, че прелива от добронамереност и услужливост; какъв е шансът ни да оцелеем сравнително прилично; ами какво ще се случи с „мундарите“, които са на път да принудят света да се превърне в нещо още по-недонаправено?
Но, както вече стана дума, ние и това го приемаме за нещо нормално, нашето си нормално – колкото е нормално, да домъкнеш някакви останки, без да си сигурен, чии са; или да биеш тъпана, че някой е номиниран за нещо си…
А това, и едното, и другото, са си само едни отсенки на нашата наивност – но ние и с нея сме готови да се хвалим: будали, които някак живуркат в пълно съгласие с мундарлъка си… В момента се сещам за един хубав въпрос, който можех да задам на“папагалчето“: „Има ли мундари сред папагалчетата?“ Но да не съжалявам, защото проклетата твар със сигурност щеше да ни ядоса.
Какво ли не сме преживели толкова хилядолетия, а накрая се докарахме дотам да ни поучава някакво папагалче. Обаче успях да го питам нещо друго, което е по-близо до темата ни: знае ли какво означава „текбурмалия“ – и бях сигурен, че ще засрамя всезнайкото. Това също е мъртва дума, не можеш да я срещнеш в живия живот, преди много години я чух от поета Ламар, накратко: отнася се за човек, на когото му липсва една бурма, тек са бурмите му, а не чифт, както се полага, някоя от тях не е била завита докрай – затова нещо трака в него, трака, хлопа, стърже, издава неестествени звуци – всичко е ясно: човечецът просто не е с всичкия си, изсипал е някъде нещо от разума си, но това не смущава нито него, нито околните, постепенно се приема и за нещо естествено; а след още известно време всички ще са съгласни, че тази аномалия е присъща и на държавицата ни, и дори най-вече на нея. Няма да има излишни разправии, остава само някой ден да се уточни как трябва да изразяваме гордостта си от факта, че сме граждани на държава-текбурмалия, но и този проблем ще бъде уреден с някоя от следващите конституционни реформи.
Свикнали сме да чакаме – в повечето случаи и без да сме наясно какво точно очакваме. Времето е наше, нали – поне онова време, в което ни е отредено да чакаме. „Само толкоз ли ни се полага?“ – ще изсумти някоя Боримечка – не оная, разбира се, а друга някоя, която пък съвсем не е наясно с мистериите на Великото Българско Очакване. Една от тях изглежда много предизвикателна и си струва да се захванете с нея, още повече, че директно ни отвежда в сърцевината на феномена „Очакване“.
Всички знаете фразата „Оня, който ни освободи, той ще ни зароби“ – за мнозина нейната сакралност не подлежи на никакво съмнение. В случая обаче вие трябва да откриете времевия отрязък, в който ще се докаже нейната несъмнена провидческа мощ – е, няма да са 500 години, в никакъв случай, но колко? В днешния свят, все повече доминиран от папагалчета, всичко се развива скоростно, Мадуро го отробиха за 24 часа, при това съвсем безплатно.
Но този пример не е съвсем подходящ за нашата чакалня – нека да си го кажем на глас: няма много кандидати за наши освободители. Както и да е, започвайте да смятате, а ако сметките не ви излизат, поискайте помощ от папагалчето… Ние сме си в чакалнята, където ни е най-хубаво…
А докато чакаме, свикваме с всичко. Свикнали сме и с комичната спонтанност, с която държавата се захваща с едно или друго, без изобщо да е преценила рисковете, които приема. Най-пресният пример е екзалтацията, с която бяха аранжирани останките на цар Самуил, ако са на Самуил естествено. И както почти винаги се случва, еуфорията бе съпроводена с брутално отрицание. Известни учени се бяха ангажирали като гаранти за достоверността на останките. След което, друга внушителна група от не по-малко авторитетни учени постави под съмнение всичко.
Ураджийска работа.
Недонаправена.
Впрочем, недонаправено, недовършено си остана и отношението към фразата за освободителите-поробители.
Тъй и ще си остане. И това за сетен път ще докаже, че ние не сме в състояние да се погрижим дори за някакъв отломък от своята съдба.
А какво се случва междувременно с „нашия“ човек, обикновеният българин? Колко е наш, е съвсем отделна и доста мътна работа.
А въпросът чий е, може да ни отведе направо в Българската Преизподня, така че да го прескочим – защото вече не се знае и от самия нашенец, дали и доколко си е свой.
Това са плашещи въпроси, така че да го огледаме клетника повече отвън. Доскоро той беше упорито недоверчив, отскоро обаче все повече изглежда лековерно обсебен от слухове. Какво ще му струва тази промяна, а и на нас? Мрачният темерут сега вече ни изглежда като един видимо фриволен човек – и ако сме по-точни, като леко подпийнал квартален натрапник, игнориран от всички, което изобщо не го отчайва и той продължава да се закача с всеки срещнат. Не се придвижва из ловното си поле с обичайната за съсловието си походка, а подскача и нещо си тананика. Не съм съвсем сигурен, че е онази песничка – всички я знаем: „Ебавам та, че подхвърчаш?!“ Но би трябвало да е точно тя.
Е, дори само в това да се изразяваше личната трансформация на този човек, неговата мижава съпротива пак не бива да се подценява. Защото в границите на целия Преход, натрапен като неизбежното Убежище, това вече може да предизвика генерална промяна.
Още повече, че се случва с човек, на когото всичките му гемии внезапно са потънали – това е клетникът, когото предстои да опознаем в най-мрачната криза, която предстои да преживеем.
А той „Ги“ подхвърча, и подхвърча – но дали включва и себе си между подхвърчащите?
Ако става въпрос за истинско познание за Народа, има немалко народофили, които спокойно могат да бъдат поставени между най-големите измамници, заради безвкусните си преувеличения. Те, например, ще твърдят, че докато подхвърча, нашият човечец си припява „Велик е нашият войник“?!
И накрая: вече имам по-подходящ отговор на въпроса, днес какво се случва с нас, днес? Възможно най-лошото: губим връзката със себе си, дори вече нямаме памет какво трябва да представлява тя. И не сме останали без нея, защото някой ни я е отнел…