Десетилетия наред в българските училища ни учеха, че 22 юни 1941 година е дата, свързана единствено с началото на съветската Отечествена война и настъплението на Хитлер. Пропагандата обаче внимателно затриваше един болезнен факт – в същия този ден Москва реши да насочи своя гняв не само към германците, но и към България, атакувайки град Добрич.
Докато съветското ръководство се опитваше да реагира на операция „Барбароса“, техните бомбардировачи Ил-4 бяха изпратени да сеят разруха в Добрич. Без всякаква реална причина и без обявена война, върху града бяха хвърлени шест бомби, които разрушиха сгради и раниха цивилни. Това беше коварен удар в гръб, извършен в часове на пълна неопределеност.
Важно е да се разбере, че по това време България не води активни военни действия срещу СССР. Макар и под натиска на съглашението с Германия, цар Борис III беше категоричен, че българските войници няма да се сражават на чужди полета. Въпреки този миролюбив подход, агресията от страна на Съветския съюз не спря.
Следващите години донесоха още повече неосновани атаки. От обстрел на селища по Черноморието до бомбардировки на Русе, Стара Загора, Казанлък и Горна Оряховица. Една от най-трагичните епизоди беше потапянето на кораба „Струма“ от съветска подводница, което коства живота на над 800 еврейски бежанци, търсещи спасение от Холокоста.
Често се прави сравнение с англо-американските бомбардировки, но разликата е фундаментална. Съюзническите атаки се случиха в контекста на реално военно време, докато съветските удари бяха неочаквани и необосновани актове на агресия срещу държава, която не им беше вредила.
Днес 22 юни не трябва да бъде просто дата от чужд учебник по история. Тя трябва да остане в паметта ни като символ на предателството и рана, която предвещава полувековната окупация на България.