Историята на цар Самуил е обвита в мистерии, които често надхвърлят границите на науката и се превръщат в обект на остри обществени дебати. След като костите на великия владетел бяха препогребани в столичния храм „Света София“, въпросът за тяхната автентичност отново изплува на преден план. Това събитие напомни на всички ни колко противоречиво е отношението ни към миналото – от една страна търсим почит, а от друга – се губим в догадки и политически пререкания.
Всичко започва в базиликата „Свети Ахил“ на Преспанското езеро, където археологът Николаос Муцопулос открива няколко гроба през 60-те години на миналия век. Сред тях се откроява гроб В, съдържащ скелет с характерна фрактура на лявата ръка, която историците свързват с житието на Самуил. Въпреки че антропологичните анализи и златните нишки в тъканите подсказват за царско погребение, скептицизмът остава. Дали това е самият владетел, или става въпрос за друг представител на династията? Споровете за това кой гроб на кого принадлежи продължават да разделят изследователите.
Интересен детайл е опитът за реконструкция на образа на Самуил. Различни антрополози, включително Галина Лебединская и професор Йордан Йорданов, достигат до визуално различни резултати. Тези разминавания само подклаждат съмненията в публичното пространство. Дипломатическите усилия за връщането на останките в България също бяха белязани от трудни преговори, започнали още по времето на Тодор Живков и гръцкия лидер Караманлис, като въпросът за „реципрочност“ често е оставал неясен и труден за изпълнение.
Проблемът обаче не е само в Самуил. Българската памет е хаотична – ние често строим паметници без ясна концепция, разчитайки на частни дарители или случайни хрумвания. От съдбата на костите на цар Борис III до разрушаването на мавзолеи и паметници, историята ни изглежда като поредица от крайности. Липсата на държавна доктрина за това как да почитаме героите си води до ситуация, в която паметници на владетели се появяват в дворове на частни училища или в курорти, докато ключови места остават пренебрегнати.
В крайна сметка, може би е време да спрем с емоционалните спорове и да въведем ред. Вместо да разчитаме на хаотични инициативи, България се нуждае от ясен план къде и как да бъдат съхранявани останките на владетелите ни – от Плиска за Първото царство до Велико Търново за Второто. Само тогава ще спрем да „гръмогласим“ и ще започнем наистина да уважаваме историята си, вместо да я ползваме като арена за обществени раздори.