Преди да стане автор на „Брезовски овчари“, „На нивата“ и „Нестинари“, Златю Бояджиев е ученик в Търговската гимназия в Пловдив. Баща му го изпраща там с надеждата да избере сигурна професия, но младият Златю е привлечен от рисуването. Роден е на 22 октомври 1903 г. в Брезово, в бедно земеделско семейство, а по-късно превръща селския труд, хората и пейзажа на родния край в основни теми на своето изкуство.
Първата му „академия“ не е София, а художественият живот на Пловдив. Името му се появява върху графични рисунки още през 1926 г. По това време той работи в ателието по фирмопис на Гео Мирчев – място, където се срещат млади хора, привлечени от изкуството. Там се сближава с Васил Бараков и Давид Перец. Тримата по-късно получават прозвището Бараците, а приятелството им се превръща в един от важните кръгове в пловдивския художествен живот.
Пътуването, което променя живописта му
Златю Бояджиев завършва Художествената академия в София през 1932 г. при професор Цено Тодоров, след което работи като учител в Пловдив. Съществен обрат в развитието му настъпва през 1939 г., когато специализира в Италия. Там се среща непосредствено с предренесансовото и ренесансовото изкуство. Пътуванията му не се ограничават до Италия – посещава галерии във Франция, Съветския съюз, Румъния, Югославия и Полша. Тези впечатления се усещат в ранните му композиции, портрети и пейзажи.
Първият период в творчеството му е свързан с прецизна рисунка, ясна композиция и интерес към бита. Сред знаковите произведения от това време са „Портрет на бащата на художника“, „Майката на художника“, „Брезовски овчари“, „На нивата“, „Жътва“, „Свинарка“, „Мини Перник“ и „Бригадири“.
Картината, разделила живота му на две
През 1951 г. Златю Бояджиев получава инсулт. Дясната половина на тялото му е парализирана, а той губи и говора си. За човек, чийто живот е свързан с четката, това изглежда като край на кариерата. Художникът обаче започва отначало – първо с малки знаци и упражнения, а след това с рисунки и живопис, вече с лявата ръка. През 1953 г. отново рисува пейзажи на Стария Пловдив.
Особено важна е съдбата на „Баташкото клане“. Голямото платно е започнато преди инсулта, но последните части са изпълнени след него с лявата ръка. Творбата се превръща в материален знак за промяната в живота и стила на художника.
„Има един-единствен художник Златю Бояджиев – и до инсульта, и след инсульта“, казва самият художник в запис, съхраняван в Златния фонд на Българското национално радио.
Васил Бараков по-късно описва своя учител като човек, който е „вникнал най-дълбоко във вечното движение на времето чрез вътрешното си прозрение“. След 1951 г. картините на Бояджиев стават по-експресивни, наситени с необичайни образи и многолюдни сцени. Сред късните му произведения са „Към кланицата“, „Стълпотворение“, „Апокалипсис“ и „Нестинари“. Художникът умира на 2 февруари 1976 г., но двете различни лица на неговото творчество продължават да се разглеждат като части от една цялостна художествена биография.
Източници: archives.bnr.bg, bta.bg, old-news.bnr.bg