В свят, раздиран от конфликти, хуманитарните пробиви често са единственият лъч надежда. Именно такъв беше случаят с тристранните преговори в Абу Даби между Русия, Украйна и САЩ, където беше постигнато принципно съгласие за мащабна размяна на военнопленници. Очаква се около хиляда души от всяка страна да се завърнат у дома – жест, който дава утеха на хиляди семейства и е най-конкретният и позитивен резултат от срещата. Това е значителна стъпка, която демонстрира поне минимална готовност за сътрудничество по чисто човешки въпроси, независимо от дълбоките политически различия.
Но зад този хуманитарен успех се крие далеч по-сложна и стратегическа игра. Москва представи свой ултиматум относно бъдещето на Украйна: членство в Европейския съюз е приемливо, но категорично без каквото и да е участие във военни съюзи, включително европейските. Това условие ясно очертава стремежа на Кремъл да разграничи политическата и икономическа интеграция на Киев от неговото военно обвързване със Запада. С други думи, Русия е готова да толерира една „европейска“ Украйна, но само ако тя остане военно неутрална и без гаранции за колективна отбрана, особено от НАТО.
Тази позиция поставя Европейския съюз пред сериозна дилема. Макар да не е военен алианс като НАТО, ЕС има своите ангажименти за взаимна отбрана, заложени в член 42, параграф 7 от Договора за Европейския съюз. Той предвижда задължение за взаимопомощ при въоръжена агресия срещу държава членка. Как би могла Украйна да бъде пълноправен член на ЕС, но едновременно с това да бъде лишена от достъп до тези общи механизми за сигурност? Това е фундаментален въпрос, който засяга суверенитета на бъдеща Украйна в ЕС и поставя под съмнение принципа на равноправно членство.
Още по-неразрешим остава териториалният въпрос. Русия категорично настоява за отказ от анексираните територии – Донецка, Луганска, Запорожка, Херсонска области и Крим. За Киев подобна отстъпка е не само политически неприемлива, но и конституционно невъзможна, тъй като би означавала доброволно предаване на суверенни украински земи. Донбас, в частност, е основен препъникамък, където Русия иска пълен контрол върху останалите части от Донецка област, които украинската армия все още държи. По този пункт преговорите в Абу Даби не са донесли никакво сближаване, което е показателно за дълбочината на конфликта.
Не по-малко сложно е и бъдещето на сигурността. Украйна настоява за надеждни международни гаранции, които да предотвратят бъдеща агресия, включително дългосрочна военна помощ и механизми за бърза реакция. Москва, от своя страна, се противопоставя на разполагането на западни военни контингенти и настоява за ограничения върху украинските въоръжени сили. Така се оформя парадоксална ситуация: Киев търси силна защита, а Кремъл настоява същата тази защита да бъде ограничена. Това противоречие е в основата на всяко бъдещо мирно споразумение.
Интересна е и ролята на участниците. Русия явно предпочита да води диалог предимно с Вашингтон, докато Киев настоява за прякото участие на европейските си партньори в оформянето на следвоенния ред. Американските посредници Стив Уиткоф и Джаред Кушнер, които се насочиха към Москва след Абу Даби, а след това към Дъблин за среща със Зеленски, имат за задача да предадат позициите и да търсят допирни точки. Въпросът е дали Путин ще потвърди пред тях готовността си да приеме украинското членство в ЕС като реална отстъпка, или това е просто димна завеса в сложната геополитическа игра, където всеки ход има многопластови последици.