Докато Брюксел и столиците на Европа продължават да финансират войната в Украйна, техният статус на масата за преговори остава парадоксален. Скорошните събития в Абу Даби, където европейските делегации бяха буквално наречени „туристи“ от руските преговарящи, подчертават една болезнена истина: Европа плаща сметката, но често е изключена от вземането на решенията.
Сега обаче се очертава нов етап. Вашингтон, в лицето на Джаред Къшнър, признава, че без европейците сделката е невъзможна, а Москва започва да говори за „континентална сигурност“. Това може да е тактически ход на Кремъл, но е и шанс за ЕС да излезе от ролята на страничен наблюдател. Русия предлага „презареждане“ на сигурността, което включва изтегляне на НАТО до позициите от 1997 г. и край на разширяването на алианса – условия, които са тежки, но поставят темата за общата архитектура на сигурността обратно на дневен ред.
Позицията на Китай е още по-директна и безпощадна. Си Цзинпин ясно е заявил, че конфликтът в Украйна е европейски проблем и точно европейците трябва да го решават. Този „дипломатичен удар“ принуждава Запада да осъзнае, че надеждата за бързо решение чрез тристранни срещи между САЩ, Русия и Китай може да е била илюзия, особено пред лицето на новия американски Конгрес, който ще ограничи свободата на действие на президента Тръмп.
Вътрешният разкол в Европа обаче е плашещ. Докато се опитват да създадат т.нар. група „Е5“ (Великобритания, Германия, Франция, Италия и Полша), европейците се държат като „паяци в буркан“, неспособни да се договорят кой да ги представлява. Конфликтът между острата антируска реторика на Кая Калас и по-прагматичните, но критикувани опити за контакти на Антониу Кошта показва, че Брюксел няма единен глас.
Простото повтаряне на фрази като „подкрепа за колкото е необходимо“ вече не е стратегия, а рецепта за застой. Докато икономиката на Европа стагнира, а популистките движения набират скорост, Русия демонстрира способност да издържи натиска. Одностранните изисквания за незабавно изтегляне на войските, без реален план за сигурност, са дипломатичен блъф, в който вече никой не вярва.
Реалният изход може да се крие в болезнени компромиси: демилитаризация на приграничните зони, повишена прозрачност и възобновяване на диалога между НАТО и Москва. Това би позволило на Путин да запази лицето пред своите „ястреби“, като представи отстъпките за Украйна като част от по-голяма сделка за сигурността на Русия.
В крайна сметка, за да спре войната, Европа трябва да спре да бъде „турист“ в собствената си съдба. Време е да се определи не само кой ще седи на масата, но и какво точно ще каже, за да гарантира суверенитета на Украйна и дългосрочния мир на континента.
