За много от нас Кевин Кийгън остана запечатан в паметта като лицето на един от най-емблематичните футболни клипове – емоционалният му изблик „I’d love it“ през 1996 г. Този момент, който днес бихме нарекли „меме“, всъщност беше само върхът на айсберга от една кариера, изпълнена с невероятни контрасти, огромна харизма и непоколебима воля.
Пътят му към върха не беше застелян с рози. Малкото му ръст го накара да бъде отхвърлен от професионалистите в началото, а младостта му прекара в месинговия завод „Peglers“. В този период ключови се оказват двама ментори – сестра Мери Оливър, която го води в началното училище, и легендарния Бил Шенкли. Именно Шенкли разпознава в него „един от великите“, превръщайки го в стълб на Ливърпул, с който той покорява Европа и печели титли в Англия през 1973, 1976 и 1977 г.
Кийгън винаги е търсил предизвикателства, което го отвежда в Германия. Престоят му в Хамбургер започва с тежки конфликти, бойкоти от съотборници и дори физически сблъсък, завършил с наказание. Но той не се предава и трансформира трудностите в триумф, извеждайки клуба до титла в Бундеслигата през 1979 г. и ставайки единственият британец с две „Златни топки“ (1978 и 1979).
Една от най-смелите стъпки в живота му е решението да се присъедини към Нюкасъл, докато те са във Втора дивизия. Този ход му коства мястото в националния отбор на Англия, но го превръща в божество за местните фенове. По-късно, като мениджър, той създава „The Entertainers“ – отбор, който играе красив футбол и почти докосва титлата през 1996 г., преди драматичният срив и психологическите игри на сър Алекс Фъргюсън да сложат край на мечтите им.
Кариерата му като треньор е истински емоционален влак. От успехите с Манчестър Сити и Фулъм до болезненото отпадане на Англия на Евро 2000 и горчивия разрив с Майк Ашли в Нюкасъл. Последната му битка във футбола не е била на терена, а в съда, където се бори за достойнството си срещу безскрупулния бизнес модел на собственика на клуба.
Финалният съглет на Кийгън е най-трагичен. Диагнозата рак в четвърти стадий поставя точка на един живот, посветен на играта. До последния си дъх той копнее за едно последно, достойно сбогуване с хората, които го обичаха най-силно – феновете на Нюкасъл. Той си отива, оставяйки след себе си наследство от триумфи като Купата на европейските шампиони (1977) и двете Купи на УЕФА (1973, 1976), но и напомняне, че футболът не винаги гарантира щастлив край.