Едно законодателно предложение, уж насочено към опазване на българския език, разпали ожесточен дебат и предизвика гнева на едни от най-уважаваните литературни дейци в страната. Това, което започна като инициатива за защита на езиковото ни наследство, сега е обвинено, че потенциално може да узакони неговия упадък. Осем видни български писатели и поети надигнаха глас в единен хор, предупреждавайки, че предложеният „Закон за българския език“ рискува да се превърне в „Закон за шльокавицата“ – термин, синоним на фонетичното изписване на български думи с латински букви, широко разпространено в дигиталната комуникация.
Този колективен протест, изразен в отворено писмо, извежда на преден план критичен парадокс. Вместо да насърчава по-дълбокото ценене на кирилицата и правилната българска граматика, законопроектът, който вече е приет на първо четене в Народното събрание по предложение на „Възраждане“, се разглежда като административно прекомерно вмешателство, което може да формализира езиковата небрежност. Личности като Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Теодора Димова, Здравка Евтимова, Пламен Дойнов, Мирела Иванова, Радослав Бимбалов и Амелия Личева твърдят, че такъв закон не само ще наложи ненужен бюрократичен контрол, но и активно ще подкопае езиковата култура на гражданите и ще усложни нещата за чужденците, които взаимодействат с българския език.
Страхът е осезаем: вместо да укрепи езика, този законодателен опит може неволно да го тласне към по-голяма изолация и по-малко формална, по-хаотична структура. Писателите подчертават, че истинското езиково здраве произтича не от наложени отгоре укази, а от здрави образователни системи, подобрена функционална грамотност и фундаментално уважение към установените езикови норми. Те поставят под въпрос дали закон, който потенциално легитимира „шльокавицата“, наистина служи на дългосрочните интереси на българския език и неговите ползватели.
Основното послание от литературната общност е ясно: българският език процъфтява чрез култивиране, а не чрез принуда. Той изисква инвестиции в образование, насърчаване на правилното използване и обществен ангажимент към яснота и прецизност. Бюрократичният надзор, твърдят те, е груб инструмент, неподходящ за нюансираната и органична еволюция на един жив език.
Остра критика е отправена и към самия политически клас. Писателите призовават тези, които настояват за законопроекта, първо да преразгледат собствения си публичен дискурс, настоявайки да изоставят „езика на омразата“, който твърде често прониква в политическата арена. Това служи като мощно напомняне, че лидерството в опазването на езика започва с даването на личен пример, а не с налагането на регулации на другите.
Призивът към народните представители е недвусмислен: спрете този законодателен проект. Писателите ги умоляват да не превръщат едно добронамерено, макар и погрешно, усилие за защита на езика в карикатура на самата му благородна цел. Целостта на българския език, твърдят те, е твърде ценна, за да бъде подложена на такава контрапродуктивна мярка.