Връщането на тленните останки на цар Самуил в България, обявено като голям национален успех, се превърна в повод за ожесточен политически дебат. Вместо да обедини нацията около историческо събитие, новината предизвика вълна от въпроси и противоречия, най-вече заради „цената“, която страната ни ще плати за този акт на историческа справедливост.
Лидерът на ГЕРБ, Бойко Борисов, излезе с остра критика, сравнявайки сделката за Самуил с прословутия договор с „Боташ“ – аналогия, която моментално повдигна вежди. Основният му аргумент не е срещу самото връщане на мощите, а срещу условията, при които това се случва. Той постави въпроса какво точно България дава в замяна, акцентирайки, че подобни размени в миналото са били отхвърляни от експерти като неизгодни.
И наистина, за да се осъществи това историческо събитие, България се съгласява да предостави на Гърция 48 изключително ценни артефакта. Сред тях са редки византийски и средновековни богослужебни книги, пищно украсени обкови за евангелия, старинни икони, свещници, потири и уникални църковни одежди. Тези реликви, съхранявани досега в Националния исторически музей, са изнесени от манастирите край Серес по време на Първата световна война.
Въпросът, който витае във въздуха, е доколко е адекватна тази размяна. От една страна, получаваме обратно тленните останки на един от най-великите български владетели – символ на държавност и национална гордост. От друга страна, се разделяме с колекция от артефакти, които сами по себе си са безценно културно и историческо наследство. Дали е възможно да се сложи цена на историята и кое е по-важно – символичното завръщане на един цар или съхранението на материални свидетелства за вековната ни култура?
Борисов припомни, че по време на неговите мандати като министър-председател, подобни преговори за мощите на Самуил са били водени, но са били прекратявани именно заради несъгласието на водещи историци и експерти като проф. Джурова и покойния проф. Божидар Димитров, които са смятали условията за неизгодни. Той изрази убеждението, че политическото решение сега е взето без достатъчна прозрачност и без да е ясно какво точно губи България.
Тази ситуация повдига фундаментални въпроси за националната памет, държавническото поведение и приоритетите на политическия елит. Може ли едно историческо събитие, което би трябвало да обединява, да се превърне в арена за политически сблъсъци и да раздели обществото? И дали в стремежа си към символични победи, не рискуваме да пренебрегнем дългосрочната стойност на нашето материално културно наследство?