Висшето образование в България е разтърсено от истински „развод“, който излиза извън рамките на обикновените административни спорове. Напрежението, което тлееше в академичните среди от октомври 2025 г., най-накрая е ескалирало в открит конфликт, след като 15 висши училища напуснаха заседанието на Съвета на ректорите. Това разделение не е просто формалност, а сигнал за дълбока криза в управлението на университетската система.
Поводът за разкола изглежда почти сюрреалистичен – правен спор за това дали съществуват две различни организации с едно и също име, регистрирани по различни закони. Докато някои ректори твърдят, че членуването в сдружение по Закона за юридическите лица с нестопанска цел е в разрез с Закона за висше образование, правни експерти определят тази теза като неоснователна. Според тях става въпрос за един и същ правен субект, чийто статут е законово закрепен от десетилетия.
Но зад юридическите формули и административните обяснения се крие нещо много по-прозаично: борба за влияние и тежест пред държавните органи. Желанието на определени групи да създадат паралелни структури, като Сдружението на държавните университети, подсказва за опит да се пренареди йерархията в сектора. Когато една организация се стреми да бъде „равностоен партньор“ на държавата, тя често се опитва да изземе ролята на досегашния представител на общността.
В центъра на този сблъсък се озова и проф. Миглена Темелкова, чиито действия изглеждат като „грехове“ в очите на опонентите ѝ. Оспорването на критериите за изследователските университети и лобирането за намаляване на таксите за платените студенти – стъпки, които би трябвало да бъдат в полза на обществото – изглеждат като дразнещи фактори за определени кръгове. Вместо консенсус, тези инициативи са се превърнали в гориво за вътрешната война.
Сценарият става още по-тревожен, когато добавим демографската криза. С намаляващия брой студенти борбата за финансиране и ресурси става агресивна. Разцепването на Съвета на ректорите може да бъде стратегически ход, целящ осигуряването на служебно предимство за едни университети пред други, вместо разпределяне на средствата въз основа на реално качество и резултати.
Министерството на образованието и науката (МОН) заема позицията на „наблюдател“, позовавайки се на академичната автономия. Макар министерството да признава Съвета на ректорите за официалния орган, то оставя вратата отворена за всички организации. Тази неутралност обаче дава възможност на държавата да избира чийто глас да чуе, което допълнително отслабва позицията на висшето образование като цяло.
В крайна сметка, когато академичните лидери се разцепят и се борят за място на масата, губещите са студентите и обществото. Доверието е най-ценният ресурс на университета, а когато то бъде заменено от политически протекции и институционални интриги, качеството на обучението неизбежно отстъпва. Разделеното висше образование е уязвимо образование.