България е изправена пред сериозна криза в опазването на своята историческа идентичност, като паметникът на Шипка е най-болезненият пример за това. Според историка Радослав Илиев, отношението към културното ни наследство е достигнало точка на критично неглижиране. Шипка не е просто архитектурно съоръжение, а символ на раждането на българската нация, където подвигът на опълченците се слива с решителния ход на историята. Въпреки огромното си значение, монументът се намира в плачевно състояние.
Проблемите със структурата на паметника не са от вчера. Оказва се, че последната основна реставрация е извършена още през 1982 година. Оттогава насам поддръжката се ограничава до козметични ремонти, които не решават дълбоките конструктивни проблеми. Влагата е проникнала дълбоко в зидовете, което води до обрушване на камъни и налага поставянето на защитни огради около обекта от 2021 година насам. Процесът по реалното обновяване се бави вече седем години, преминавайки през мандатите на редица правителства без реален резултат.
Един от основните фактори за това състояние е липсата на специализиран държавен орган, който да отговаря изцяло за паметниците на културата. България остава изключение в Европа, тъй като държави като Гърция, Италия и Франция отдавна са създали мощни агенции за управление на културното наследство. У нас функциите са размити между различни инспекторати и министерства, което често води до липса на координирани действия и адекватна грижа.
Случаят с Шипка не е изолиран. Подобна съдба споделят и други значими обекти, като например Военноморското училище на остров „Св. Св. Кирик и Юлита“. Често държавата реагира едва когато се появи непосредствена опасност от самосрутване, и то чрез краткотрайни пиар кампании, вместо с дългосрочна стратегия за консервация. Докато бюрокрацията бави процедурите, времето и природата продължават да заличават следите от нашата история.